НАЧАЛОТО  

Първият изчислителен център в България е създаден през юни 1961 г. към Математическия институт на БАН и Физико-математическия факултет на Софийския университет, под ръководството на проф. Любомир Илиев. Още на следващата година центърът преминава изцяло към Математическия институт при БАН (вж. Първият ИЦ).

Това, което отличава Първият ИЦ от всички други изчислителни центрове в България, създадени през 60-те години на ХХ в., е широкият спектър на неговата дейност. Проф. Любомир Илиев проявява изключителна далновидност и насочва дейността му едновременно в три стратегически направления:

• Изчислителна математика
• Програмиранe
• Изчислителна техника

За направление Изчислителна техника  са подбрани подходящи специалисти по електроника, на които е възложено построяването на първата българска електронно-изчислителна машина (ЕИМ, дн. компютър). Машината е построена само за две години и участва под името Витоша на изложбата България строи социализъм в Москва през 1963 г. (вж. Първият ИЦ). Така проф. Л. Илиев поставя основите на производството на изчислителна техника в България, а първият ИЦ става родоначалник на институти по изчислителна техника към други институции в България (вж. Първият ИЦ).

ИЦ през 60-те години на ХХ век

През 60-те години на ХХ в. изчислителните центрове (ИЦ) в България се създават самостоятелно по инициатива на ръководителите на съответните организации, предприятия или институти, които успяват да се сдобият с необходимото финансиране и специалисти. Основният проблем за всички ИЦ е намирането на валута за закупуване на изчислителни машини.

До края на 60-те години няма целенасочена държавна политика при избора на компютри. Някои по-инициативни и влиятелни ръководители на предприятия и организации успяват да убедят държавните органи в необходимостта от западна или руска валута за закупуване на изчислителна техника.  Така в новосъздадените ИЦ в страната навлизат американски компютри IBM, английски ICT (по-късно преименувани на ICL), френски  Гама, японски Фуджицу и др. Най-желани по това време са компютрите на IBM, защото IBM  е водещата компютърна фирма в света по това време и освен това има вече силни позиции в България поради продажбата и поддържането на сортировъчни и сметачни комплекти (на базата на перфокарти) от епохата преди компютрите.

РАЗВИТИЕТО  (70-те години на ХХ в.)

Национални ИЦ

През 70-те години на ХХ в. се създават двете национални информационни системи:

• Единна система за социална информация (ЕССИ) и свързаната с нея
• Единна система от класификатори, номенклатури и кодове (вкл. ЕГН за хората и ЕСГРАОН за предприятията)

Това поражда необходимостта от съответни бази за тяхното обслужване, по-точно:

• Национална мрежа от изчислителни центрове
• Национална мрежа за предаване на данни

Държавата започва да систематизира и планира изграждането на изчислителни центрове в страната още от началото на 1970 г. и осигурява финансирането на техниката за тях по планов път (в петилетните планове се заделят специални средства за това). С двете национални мрежи постепенно се свързват и съществуващите изчислителни центрове на ведомства и организации.

Създават се същои изчислителни центрове в повечето висши учебни заведения и в някои научни институти, като държавата инвестира необходимите средства.

Териториални ИЦ

Освен изградените на ведомствен принцип изчислителни центрове, в началото на 70-те години започва и изграждането на мрежата от териториални изчислителни центрове (ТИЦ). Създава се обединението Машинна обработка на стопанската информация (МОСИ) към Министерството на информацията и съобщенията.
Във всеки окръжен град се създава ТИЦ със самостоятелна сграда и добра техника. Съществуващите в някои окръжни градове ИЦ се вливат в МОСИ.

През 1974 г. обединението МОСИ е допълнено с някои звена от индустрията и преименувано на Научно-производствено обединение „Автоматизация“.  Закрито е през 1977 г. и е създаден специален Комитет по ЕССИ, в който се вливат и всички ТИЦ. Понастоящем  обединението на бившите ТИЦ се нарича Информационно обслужване.

ПРОИЗВОДСТВО НА КОМПЮТРИ

Масовото възникване на ИЦ в страната поражда нуждата от компютри и предизвиква  създаването на  индустриално производство на компютри в България.
Специално трябва да се отбележат компютрите ЗИТ-151 от второ поколение по лиценз на японската FACOM 230-30 (около 20 броя за периода 1971-1973 г.) и ЕС-1020 (голям брой нелицензирани копия на IBM-360/30 през 1974-1980 г.), с които се снабдяват  повечето изчислителни центрове в страната, разкрити през този период.
Някои големи държавни организации и предприятия разполагащи  със собствена валута си закупуват големи компютри (mainframes) западно производство – IBM, Univac, ICL и др.

АВТОМАТИЗИРАНИ СИСТЕМИ ЗА УПРАВЛЕНИЕ (АСУ)

Периодът на 70-те години се характеризира и с това, че изчислителните центрове – както ведомствените, така и териториалните, стават  и техническата база за изграждането на автоматизирани системи за управление (АСУ) на национално ниво (по министерства), както и за създаването на конкретни производствени системи за управление на предприятия (АСУП).

АСУ на национално ниво включват изчислителните центрове на:

• Държавният комитет за планиране
• Министерството на финансите
• Министерството на снабдяването и държавните резерви
• Министерството на транспорта (Центъра за транспортна кибернетика)
• Министерството на външната търговия
• Министерството на вътрешната търговия и услугите
• Министерството на строителството и архитектурата (Центърът за строителна кибернетика)
• и др.

ПОСЛЕСЛОВ

Защо бяха нужни ИЦ?

Младите хора у нас, които от малки свикват с персонални устройства (компютри, таблети, съвременни мобилни телефони и пр.), сигурно няма лесно да разберат, защо през 60-те години на ХХ век е имало изчислителни центрове. Трудно ще си представят помещение с голяма площ и в него масивна изчислителна машина с огромен брой електронни лампи, елементи и жички, група инженери за поддръжката й, група оператори за управлението й, други оператори със специални устройства за пробиване на перфокарти, група програмисти –  общо поне 30-40 души да се въртят около една изчислителна машина с възможности, много по-малки от днешния най-прост компютър.

Програмистите са чакали ред, за да получат веднъж дневно достъп до машината (машинно време), за да решат някаква задача или да извлекат някаква информация. Дори създаването на системи за разпределение на машинните ресурси (time sharing option) през 70-те години с терминали (нещо като персонални компютри, но без собствени процесори и памет), с които програмистите са можели да работят от своите работни места, днес изглежда като удивителна отживелица.

При тогавашното ниво на техниката се е налагало огромен разход на пари (от половин до няколко милиона долара за една машина) и труд на десетки хора, за да има някаква действаща изчислителна машина.  Изчислителният център е комплексът от необходимите хора, техника и организация.

За програмните продукти

През 60-те години на ХХ век софтуерът все още е безплатен и достъпен за всички. Както в чужбина, така и в България се смята, че той е научно-техническо постижение, което може свободно да се публикува и не може да се лицензира.

През 70-те години обаче нещата се променят, софтуерът започва да се лицензира и даже математическите методи и алгоритмите стават собственост само на създателите им. Появява се понятието програмен продукт като синоним на платения софтуер, което подсказва, че софтуерът започва да става стока.

В България процесът на комерсиализация на софтуера тръгва с около 15 години закъснение, защото идеята за научния елемент в софтуера и правото на свободното му публикуване и ползване дълго време остава жива.
Нещо повече, в началото на 70-те години държавата създава система за пестене на валута за придобиване на софтуер. За целта, системата използва принципа на Александрийската библиотека: преди две хилядолетия всеки, който влиза в Александрия, е бил длъжен да предаде на библиотеката всички книги (ръкописи), които носи. Библиотеката проверява дали в хранилището има тази книга и ако я няма си прави препис, след което връща оригинала на собственика. Така с преписи е била създадена най-великата библиотека на древността.

В България този принцип се залага със създаването на Централната проектна и програмна библиотека (ЦППБ), която поне на теория е трябвало да съхранява копия на всички приложни програми, произведени у нас или внесени у нас като програмни продукти.  Всеки, който иска да си купи програмен продукт от чужбина, е длъжен да вземе документ от ЦППБ, че такъв продукт в Библиотеката няма. В противен случай закупуването му от чужбина се забранява,  но Библиотеката му прави и предоставя копие (съвсем евтино, само срещу стойността на носителя).

До 1989 г. това копиране е законно (България не участваше в международните споразумения за лицензиране на софтуера). Незаконно, даже подсъдно, е повторното купуване от чужбина на продукт, който е наличен и може да се вземе от Библиотеката.
По тази причина,  по-опитните чужди фирми продаваха програмни продукти на български клиенти на доста по-висока цена, но с право за ползване от всяка организация у нас (country-wide license).

Съставил: Веселин Спиридонов